- Разное

Село маали: Маали (Республика Дагестан)

Содержание

село МААЛИ

      20 января 1921 года по декрету ВЦИК был образован сельский Совет селения Маали Гунибского округа

Они руководили в разные времена.

Традиции из поколения в поколение.

Мы гордимся ими.

Они испытали на себе горечь войны.


      Красивые у нас в Маали места

. Смотришь и прямо дух захватывает. Растворяешься в этой красоте. Но если спросят меня — «Где у Вас самое красивое место»? Я отвечу, как мои предки: «Самое красивое место в горах Вы найдете в душе горца».


     Зайдите на наш форум. Мы будем рады прочитать Ваши пожелания и ответить на все Ваши вопросы.


      А тут мы просто храним фотографии. Если у Вас есть фотографии, которые Вы хотели бы повесить на нашей страничке, вышлите их нам по адресу [email protected]

      ЕЩЕ ФОТОГРАФИИ

НАШИ ССЫЛКИ

О тех, кого лишают куска Родины

О нас пишут:

Открытие новой мечети

Открытие спортзала

Наша школа

Наши польские друзья пишут о Маали

Статья в Википедии о селении Маали

Статья в аварской Википедии о селении Маали

Еще один сайт села Маали

Статья в аварской Википедии о Дагестане

Исламские ресурсы:

Время намаза в Маали (ссылка не всегда работает корректно.)
Не отправляйте сообщения. ОНИ ПЛАТНЫЕ!!!

Живой Коран

Уроки намаза

Коран Mp3

ХIадисал

Завещание пророка

Завещание пророка (на аварском языке)

Miracles of Islam / Allah

Другие ссылки:

Дагестанское культурное общество в Эстонии, возглавляемое маалинцем

Мир путешествий и приключений (здесь же можно самостоятельно добавлять свои фотографии)

Последнее интервью…

     Один маалинец сказал: «Как только человек, идущий к нам в аул покажется на перевале, я сразу узнаю, хороший это человек или плохой».

Р. Гамзатов.
Мой Дагестан

По кризата за намирници, Македонија се врти кон сопствено производство на храна


Име и презиме: Игор Поповски
Платформа: ВМРО-ДПМНЕ
Општина: Пехчево

 

 

Игор Поповски пред своите сограѓани втор пат стои со ветувања за подобар живот во Пехчево. Регулација на речни корита, нови детски градинки, клубови за стари лица, реконструкција на многу улици, ова се само дел од активностите предвидени во неговата програма. Но најгорд ќе биде ако успее да го крене туристичкиот рејтинг на Пехчево.

 

Туризмот и брендирањет на земјоделските прозиводи ќе биде мој фокус ако победам

 

Поповски вели дека фестивалот ќе остане, но дека негов фокус доколку добие втор мандат, ќе биде искористувањето на потенцијалите на Пехчево во насока на развивање на руралниот и земјоделскиот туризам.

 

Ќе продолжиме со проекти од инфраструктурата, но бидеќи во минатиот мандат реалзииравме повеќе од половина, сега конечно остануа простор да се фокусиираме на развојот на економојата. Оттука, мој фокус ќе биде развојот на турзимот и брендирањњето Повеќе се фокусирам на развојот на туризмот и брендирање на земјоделските производи, а со тоа и развој на економијата.

 

На прашањето кој е неговиот став за рудниците кои беа планирани и на територијата на Пехчево, Поповски не е категорично против, но вели дека  нивните методи на обработка на бакарот се неприфатливи.

 

„Имавме проблем со студијата која ја понудија, па сега инвеститорите прават нова . Првата постапка која ја понудија беше онаа со киселините, реагираа граѓаните и ние ги поддржавме. Се спротиставивме и на нашата влада, а и на новата. Бараме нови модели од нив, ама нив тоа им е скапо бидејќи нема толку многу бакар во земјата. Застарените модели кои првично ги понудија се едноставно неприфатливи. Останува отворена само опцијата за рудникот за јаглен“, рече Поповски.

 

Но покрај новото се ветува и старото. Разгледувајќи ја програмата на пехчевскиот градоначалник забележавме дека во областа на културата тој ветил фестивали и активности кои веќе постојат. И не само што постојат, ги ветил и реализирал и на минатите избори како фестивалот на гудачки оркестри и фестивалот „Пехчевски Павловден“. И ништо од ова не би било погрешно, но малата истрага низ културниот живот на ова гратче во источна Македонија покажа дека сите овие активности се организираат од само една невладина организација – „Здружение за културни дејности Млади во движење Пехчево“.

 

Вработените основале невладина, а градоначалникот им делел пари

 

Игор Поповски е професор по математика. Роден е во 1973 година и е дипломец на Природно-математичкиот факултет. Мандат од сограѓаните бара по втор пат. Неговата политичka кариера е видлива откако станува претседател на општинскиот совет во Пехчево од ВМРО-ДПМНЕ и на позиција е од 2009 до 2014 година кога решава за прв пат да влезе во трката за градоначалник на Пехчево.

 

На крајот на јуни непосредно по преземањето на функцијата на новиот градоначалник, седуммина вработено во општината ја основаат невладината „Млади во движење“, за веќе на 9 јули на седница на Советот, а по предлог на Поповски, се усвојува годишна програма за финансирање на работата на ова Здружение од општински пари. Не се знае за што се добивале средства од општината бидејќи во одлуките на Советот иако пишува дека програмата е во прилог на билтенот, истата не е објавена. Нема ниту податоци за висината на дотациите. До денеска тие се единствени кои без оглас и набавки добиваат народни пари со потпис на градоначалникот за да го оргнизираат фестивалот на гудачки инструменти.

 

Здружението дури добивало и признанија од општината, како оваа доделена минатата година во септември за заслуги во развојот на културата и успешно организирање на фестивалот на гудачки инструменти во Пехчево. Наградите си ги делеле сами на себе, па така вработениот од општината кој е и оснивач на невладината организација, бил говорник и доделувач на признанијата.

 

Главната општинска инспекторка е основач, а градоначалникот ги кани фирмите да донираат

 

Без исклучок, сите кои ја основале невладината, сосе овластеното лице, се вработени во општината, а се истакнати локални членови на ВМРО-ДПМНЕ.

 

Анита Каракашовска е советник за финансии и буџет во општината. Токму нејзиниот сектор го подготвува и планира буџетот, а тие се одговорни и за финансиски надзор и отчет врз оние кои трошат општински пари. Таму работи и нејзиниот сопруг.

 

Светлана Стамболиска е раководител на општинскиот инспекторат или популарно, таа е главната општинска инспекторка. Здружението кое го основала заедно со колегите за настаните кои ги организира покрај општинските пари собира и донации од фирмите низ градот. На веб страницата на градот Пехчево може да се најдат говори на градоначалникот каде што тој ги кани бизнисите да ги помогнат манифестациите кои тие ги прават.

 

„Иди па не дади. Ем градоначалникот те „кани“, ем раководителот на инспекциската служба може во секое време да ти прати инспекција. Па сум дал. Не дека со сила те тераат нели, ама зарем  ќе се буниш кога знаеш кој е на другата страна“, рече сопственик на мал бизнис во околината на Пехчево кој што од страв поради одмазда од општината зборува анонимно.

 

Елица Јовевска е помлад соработник за спорт, додека Живко Каликов е помлад соработник за контакт со граѓани. Марија Ризовски работи во одделението за човечки ресурси, додека Трајче Поповски е лице за контакт со информации од јавен карактер.

 

Со исклучок на Светлана која е постара од останатите, сите други се членови на младината на ВМРО-ДПМНЕ.

 

Поповски: Тоа беше најизводливо решение за организирање на фестивалот

 

Градоначалникот и актуелен кандидат Игор Поповски не ги негираше фактите изнесени од НОВА. Тој вели дека ова било најдоброто решение за тоа како да го организираат фестивалот од практични и организациски причини.

 

„Размислувавме за тоа како да го решиме фестивалот и имаше одредени пречки, како на пример, како ние како општина да го носиме Здравко Чолиќ, на пример. Како ќе го платиме?! Затоа решивме овој дел од културната програма да го водиме преку невладина која ќе може да собира и други донации и спонзорства покрај помошта од општината, а истовремено лицата од здружението не земаат хонорари од невладината“, рече тој.

 

Експерти: Постојат сомнежи за злоуптреби

 

Универзитетскиот професор по јавна администрација и администратво право од правниот факултет при  „Јустинијан Први“ при УКИМ  Драган Гоцевски вели дека иако законите дозволуваат јавните и државни службеници да основаат граѓански здруженија и фондации, сепак, се отвораат сомнежи и се поставува прашањето дали биле запазени сите протоколи за спречување на судир на интереси.

 

Општината според закон може да формира установи, јавни претпријатија, здруженија. Во случајов оснивач не е општината, туку се физички лица- поединци кои истовремено се и вработени во самата општина и им се доделуваат средства. Истите луѓе му даваат пари на здружението, тој проток на пари мора да се следи и да подлежи на надворешни ревизии. За да се избегне било каков сомнеж, членовите мора да имаат поднесено изјава за судир на интерес бидејќи ваквите ситуации, иако дозволиви, отвоарат сомнежи за злоупотреби. И Комисијата за спречување на корупцијата мора да даде мислење. Чувар на законитоста на работењето на општината е градоначалникот со самиот факт дека тој ги потпипшува сите акти. Само ако сите органи на државата констатирале дека нема незаконитост, тогаш тој може да префрла пари.

 

Поповски: Туризмот и брендирањет на земјоделските прозиводи ќе биде мој фокус ако победам

 

Поповски вели дека фестивалот ќе остане, но дека негов фокус доколку добие втор мандат, ќе биде искористувањето на потенцијалите на Пехчево во насока на развивање на руралниот и земјоделскиот туризам.

 

Ќе продолжиме со проекти од инфраструктурата, но бидеќи во минатиот мандат реалзииравме повеќе од половина, сега конечно остануа простор да се фокусиираме на развојот на економојата. Оттука, мој фокус ќе биде развојот на турзимот и брендирањњето Повеќе се фокусирам на развојот на туризмот и брендирање на земјоделските производи, а со тоа и развој на економијата.

 

На прашањето кој е неговиот став за рудниците кои беа планирани и на територијата на Пехчево, Поповски не е категорично против, но вели дека  нивните методи на обработка на бакарот се неприфатливи.

 

„Имавме проблем со студијата која ја понудија, па сега инвеститорите прават нова . Првата постапка која ја понудија беше онаа со киселините, реагираа граѓаните и ние ги поддржавме. Се спротиставивме и на нашата влада, а и на новата. Бараме нови модели од нив, ама нив тоа им е скапо бидејќи нема толку многу бакар во земјата. Застарените модели кои првично ги понудија се едноставно неприфатливи. Останува отворена само опцијата за рудникот за јаглен“, рече Поповски.

 

„В Македония под игото. Поменик на мъчениците“. Прочетете тази книга (ОТКЪС)

„ЕДИН ДОКУМЕНТ ЗА МИНАЛОТО НИ СЪС СИЛАТА НА БОМБА

                                                                 Деян Енев, писател

„В Македония под игото. Поменик на мъчениците“ е автентичната история на едно македонско село, оставено след 1878 г. извън пределите на родината – като стотици други.

Този биографично-документален разказ, своеобразно продължение във времето на „Под игото“ и „Железния светилник“, се чете задъхано като роман. Но трагичните истории на неговите герои го превръщат в реквием. Реквием за българщината в Македония.    

Център на действието е село Мокриево, Струмишко, в полите на Беласица, днес само на петнадесетина километра от границата с България. В края на 19. век, когато започва тази история, то е в рамките на Османската империя и има около 2000 жители, половината българи, половината турци, а църковната власт над християните все още се държи със сила от гръцкия владика. Но скоро ще дойдат и други потисници…

Димитър Кицевски като журналист в «Отечествен фронт». Снимки Личен архив

Авторът Димитър Кицевски (1926-1986 г.) преплита съдбите на своите съселяни – участници в борбите за свобода, със собствените си преживявания в големите исторически сътресения на този героичен и трагичен период. 

Публикуваме със съкращения откъси от книгата, специално подбрани и адаптирани за „Клуб Z“.

1.

ПОМЕНИК НА МЪЧЕНИЦИТЕ  «В Македония под игото. Поменик на мъчениците»

Като дете във втори клас, като научих азбуката, за Задушница майка ми ме караше да записвам имената на покойниците, за да ги прочете попът на гробищата. 

Като изреждаше майка имената от нашия род, тя се спираше за малко и ме караше да продължа:

— Киро, Мито, Трайко, Анго, Георги…

— Ами тези кои са бе, мамо? — и аз ги записвах на кариран лист или на халваджийска хартия, която майка старателно навиваше и слагаше под пояса си.

След това ме извикваше тета Тена, да ѝ пиша и на нея поменната книга. И нейните мъртви започваха с пра-пра дядо ми Мирчо, но оттук нататък имената на следващите го покойници се изменяха… Накрая тета Тена се поспираше за малко и започваше да „диктува“ — Киро, Мито, Tpaйкo, Анго, Георги… 

Като се връщах у дома, пак питах майка си:

— Кои са мамо тия, дето всички записвате в поменика Киро,   Мито, Трайко, Анго, Георги … 

— Куйсе (мълчи) синче, още ми си малечок, като пораснеш ке разбереш … — и аз потисках любопитството си.

Отивахме на гробищата. Там всяка жена застанала пред семейния кръст. Сръбският свещеник Сава, вечно пиян, започваше от долната част на гробищата и се приближаваше към нашите покойници.  Потен и забързан, майка ми му подаваше един динар в ръката, той го слагаше в огромния джоб на расото си, издърпваше  поменика на майка ми, бързешката изброяваше всички записани имена, размахваше кадилница над кръста с „Вечна им памят“, „Вечна им памят“ и скоростно прескачаше към съседната могилка. 

Времето минаваше, а това се повтаряше поне по три пъти в годината — на всяка задушница.  

И най-после разбрах:

Всички имена, около десетина, от втората част на семейния ни поменик, били избити от сръбската власт от 1919 до 1923 година. 

 

2. 

ЧЕТАТА НА ВОЙВОДАТА ЛЕФТЕРОВ. ДВЕ НЕВИННИ ЖЕРТВИ. 

В навечерието на Илинденското въстание в Мокриево пристигнала голяма чета на ВМОРО начело с войводата Никола Лефтеров. 

Тогава селяните за пръв път видели истински български офицер, защото той носел капитанската си униформа. Повечето четници били от околните села – Колешино, Смоларево, а най-вече от Ново село. Имало и от „царството“, т.е. от свободното Българско.   

Четниците на Лефтеров били над двеста души. Били омесени и опечени необходимите хлебове, сготвена била другата храна. Точно било определено в коя къща по колко четници ще бъдат настанени и всички подробности. Предварително били добре нахранени и извързани всички кучета по пътя на четата.

Тази внушителна част била настанена в няколко къщи почти насред село, по-далеч от турската махала. Самите четници били добре въоръжени и облечени. Освен войводата, имало и други български офицери, командващи подразделенията. Бойците били в четническа или в обикновена войнишка униформа от царската армия. Заедно с други мокриевци в къщата, в която бил разквартируван  щабът, дошъл местният водач чорбаджи Трайко. Той се разцелувал с войводата, запрегръщал и другите офицери и възкликнал:

— Ха така де, така требе да биде. Оно, аз им виках на нашите млади — чанта земя не отима (т.е. комитска раница не може да освободи земята). Но нашите луди глави разбират ли? Немойте бе, немойте да разсипвате селото. А сега, като виждам царска войска, като гледам царството, сигурен съм и за вас, и за нас, и за челядта ни, и за имота ни. 

— Ами иде ли и голямата войска на царството? А Дядо Иван с нас ли е? – обърнал се пак чорбаджията към войводата. Той искал да се увери дали работата е опечена. Лефтеров му дал убедителен и утвърдителен отговор. Той бил практичен човек.

— Но тука, в тия къщи, — а имало и в неговата къща настанени четници, — вие не можете да седите, ще трябва да ви затулим на по-скришно. Тука ще ви надушат турските копои.  А, Стояне — обърнал се чорбаджи Тpайко към друг виден мокриевец, Стоян Демерджията — не е ли по-арно да ги туриме в моя козарник?

Отначало Стоян се колебаел за това предложение, но  думите на чорбаджията се оправдали – някои турци, хора на местния дерибей Зурабаа бей, вече подушвали, че в селото става нещо.

На следващата нощ, пак по всички правила на конспи­рацията, четата заминала за местността „Лешите“ в Беласица и се настанила в козарника на чорбаджи Трайко. Кошарата се намирала на два километра в стръмната планина. Там имало всичко необходимо да се храни чета. Лефтеров не казвал колко дни ще остане и какво ще върши. Намеквал само, че пътят е дълъг и ще прави „Голяма сватба“. С тези думи наричали по конспиративни съображения наближаващото въстание.

Не щеш ли, на втория или на третия ден, две турчета от селото, едното син на Гарган Али, живеещ в Мокриево, но полски пъдар в съседното Мокрене, отишли край „Лешите“ да секат дърва. 

Гаргановият син, Рифат се казвал, се качил на една изсъхнала бука да я очагари. Видял го един от четниците на пост и без да му мисли, с един изстрел го свалил оттам. Настанала суматоха и не взели мерки да хванат другото турче. Заровили трупа на Рифат далеч от козарника. Това станало над­вечер. Войводата и Стоян Демерджията били уверени, че са разкрити, но не очаквали бърза потеря, защото турците не вдигали войски и башибозушкия байрак нощно вре­ме. Решили четата да преспи, а на другия ден да замине.

Оказало се, че избягалото турче не било видяло че­тата. То останало с впечатление, че Рифат е убит от козарите на чорбаджи Трайко. Упорито твърдяло това и пред Зурабаа бей.

На сутринта четата, съпровождана пак от мокриевци, пресекла билото на Беласица и слязла на юг към Поройско и Кукушко, на път за „Голямата сватба“ — въстанието.

Зурабаа бей събрал байрака си и тръгнал към „Лешите“. Хванали четиримата козари. Започнали инквизиции. Козарите мълчали. Пред очите на тримата съсекли четвъртия от тях – Щръбльо Божин се казвал. Нищо не могли да узнаят. Нито кой е  убил Рифат, нито пък къде е заровен. Турците претърсили всеки трън, обърнали всеки камък, врели се в буйната горска папрат, мушкали се в хралупите на старите буки. Като не открили ни следа,  вързали тримата полуживи козари и ги свалили в селото.

Зурабаа бей предположил, че Рифат е убит от външен човек, може би разбойник, който се е навъртал край ко­зарника. По онова време такива разбойници все още имало и трудно попадали в ръцете на властта. Ще открадне няколко кози от стадото или ще яхне някой кон и иди го гони на юг из Дойранско, Кукушко и Солунско! Ето защо Зурабаа бей не разпоредил други арести, а изтезаваните козари, за които се „хванал кифил“ (дал гаранция) такъв солиден човек, какъвто бил господарят им, чорбаджи Трайко, ги пуснал.

Но беят заминал за Струмица и оттам се върнал с двама австрийски офицери и един следовател от съда. Ав­стрийските офицери водели по едно голямо куче. Именно тези кучета най-много сплашили селото. Близки до бея разпространили слуха, че тези песове непременно ще намерят Рифат. Селяните изтръпнали. Още през нощта Демерджията изпратил трима яки  „момци“ (така наричали членуващите в милицията на ВМОРО) с нареждане да се изрови трупът, да се пренесе в полето и да се хвърли в Струмешница. 

На всяка цена трябвало да се прикрият следите, защото в тази „афера“ вече се били замесили много селяни. Пред представителя на „хюкюмата“, т.е. на кадията (съдията) в Струмица и пред двамата австрийски офицери се явили няколко души. Те под клетва заявили, че в момента на въпросното събитие уж били в гората за дърва, и то близо до „Лешите“, но не чули никакъв изстрел. Твърдели съвсем обратното: често виждали Рифат да прехвърля Беласица и да слиза в южните ѝ поли, в едно поройско село, където имал „севда“, т.е. приятелка. Ето защо те  допускали, че Рифат е жив или пък може да е убит от някой съперник около тази „севда“, но не в района на козарника, защото там те не били чули стрелба. И показанията на другото турче не били съв­сем категорични, и то не могло да каже убедително нещо повече около убийство: „Нещо изтрещя, Рифат падна и аз побегнах. Ами може да е изтрещял и някой от сухите клони на бука, дето ги сечеше Рифат…“

Ето защо сега австрийските песове щели да разрешат тази криминална загадка!

Но момците на Демерджията се оказали по-бързи — взимат един козиняв чувал, отиват в „Лешите“  и изравят Рифат. Не забравят да прикрият всички следи около ямата, където е бил трупът, както и собствените си стъпки из горската папрат. Дори известно време газят с трупа на ръце по водите на рекичката „Песен“ и на смени го занасят до Струмешница. Разстоянието е осем километра. Набутват в чувала няколко тежки камъка и го потапят в най-дълбокия вир на реката. 

Въпреки това едрите песове-кръвоследи на австрийските офицери открили дирята и все по нея — от „Лешите“, стигнали до Струмешница. Тук вече се оказали  безпомощни, заскимтели с изплезени ези­ци, лепкавата кал от локвите и тресавищата край реката се напластила по козината им, по ушите и очите им, запушила носовете им и въпреки усилията на водачите им да ги накарат отново да поемат следите, животните отказали.

Така само с две жертви – Рифат и Щръбльо Божин, била предотвратена една нова „афера“. 

* * * 

Бащата на убитото турче го помня. Едър и въпреки годините си изправен рус и синеок старец. Винаги чисто облечен — бяла кошуля, кафяви дзифри с черни двойни кафтани и чепкен, широките и отворени отвътре къси ръкави стърчаха като крила на птица. Почина към края на тридесетте години, когато аз вече бях козарче. Беше се побъркал от мъка по детето си. Изглежда в подсъзнанието си свързваше загубата с някакво стадо кози и козаря. Ето защо, когато виждаше стадо, той тръгваше подир него. Изваждаше от белия си пояс едно ножче със седефена дръжка и замахваше да намушка козаря, но никога не го достигаше. Така, с ножчето в ръце, започваше да тресе глава и единствените му думи бяха „По… По… По…, Ах, Рифат, Рифат, нейде кайбулду олум…“ (Ах, Рифат, Рифат, къде се изгуби чедо…). Всички пастири обаче знаеха, че Гарган Али никога няма да ги намушка с ножчето си. Цялото село, и българи и турци, го имаха за „божи човек…“, т.е. за страдалец. 

Понякога Гарган Али беше изключително ласкав към нас, малките козарчета. Излизаше внезапно от някой гъсталак лятно време и се насочваше към децата, събрали се на игри, докато стадата ни пладнуваха. И винаги ни носеше по нещо — някой пъпеш или любеница, или пълен фес круши, според сезона на плодовете. Изваждаше пак онова ножче с настръхналите миши уши, с които завършваше седефената дръжка и режеше пъпеша на толкова резени, колкото сме козарчетата и ни pаздаваше.  

И пак повтаряше: „Ах, Рифат, Рифат, нейде кайболду олум…“

 

3.

ГРЪЦКИ ВЛАДИКА ВРЪЩА „ХРИСТОВАТА ВЯРА“ С БАРУТ И ОГЪН 

Последствията от неуспешното Илинденско-Преображенско въстание били много тежки за Струмишко. Гръцкият владика в града получил пълната подкрепа на турската власт да превърне отново епархията в патриаршистка – подчинена на цариградския Фенер, въпреки че още през 1897 г. целият Струмишки вилает гласувал да се присъедини към българската екзархия и в града тържествено била открита Българската митрополия начело с дядо Герасим.  

След смазването на въстанието гръцкият владика набрал сила. Но „христовите“ средства, с които разполагал за „спасяването на схизматиците“ били изцяло изчерпани, трябвало насилие. Правителството в Атина и Патриката в Цариград – съюзници на султана, решили  в помощ на богоугодната митрополитска мисия да изпратят една въоръжена чета. И такава чета пристигнала — десетина души въоръжени „гиритлии“, както казваха селяните (т.е. критяни).  В цяло Струмишко, с около 80 села, не се наме­рило сигурно място за четата, ето защо тя била настане­на в две вдовишки къщи в горния край на Мокриево. 

Уж че скрита в къщите, пък „четниците“ ѝ свободно се разхождали пред очите и на турското, и на българското население. Дори посред бял ден „играели на та­лим“ (т.е. провеждали военно обучение) под дебелите сенки на платаните край рекичката Песен.

Тъй като псалтът Минче извършвал религиозните обреди на черковнославянски език, първата задача на четата била да го сплаши, да наплаши и селяните да не ходят при него, а да вървят в Струмица и там да се венчават и кръщават пред гръцкия владика. Четата натиснала със заплахи и другите първенци на селото. Една нощ андартите опитали да влязат в къщата на чорбаджи Кокачка, анатемосан вече от гръцкия владика. Чорбаджията се развикал за помощ, вдигнали се комшиите му, разбудила се цялата махала и „гиритлиите“ избягали. 

След неуспешния атентат срещу Кокачката „гиритлиите“ една заран поставили засада на пътя Мокриево — Ново село и  убили чинка Пеце и някой си Трайко. Двамата били кираджии и с натоварени с ориз коне отивали за Серес. 

Турската власт се направила, че не вижда престъпление­то и убийците. Тогава селото се вдигнало и кой с вила, кой с тояга, кой с коса, се запътило към двете вдовишки къщи. Но андартската чета се оттеглила високo в Беласица.

Цялото село изпратило жертвите до гробищата. Вдовиците на убитите, майките им и децата скубели коси и ранели сълзи над прясно издигнатите хълмчета, а мъжете се заклели, че ще отмъс­тят.  

Селските първенци отишли при нелегалния окръжен комитет на ВМОРО в Струмица. Съобщили работата, разказали в подробности за злодействата на андартската чета. Отговорът бил,  че целта на организацията не е да гони гръцките андарти, а да организира ново въстание. Това налагало тя да работи в дълбока нелегалност. „Ако вие на своя глава решите да унищожите четата, направете го, но не от името на организацията…“

Напътили ги да се посъветват с окръжния войвода на четата на ВМОРО в Струмишко Христо Чернопеев, който по това време се намирал някъде из Малешевските планини, Беровско. Мокриевските първенци намерили Чернопееев и всичко му разказали. 

— Господин Ристо, нашата селска милиция може да изтреби тая гад, (т.е. да ликвидира четата). 

— Не, — казал Чернопеев, — сега не бива да правите това, защото турците ще запалят целото село, ще разкрият организацията, а ще ви изловят и вас. С тази чета взимане-даване няма да имате. Вие гледай­те да укрепите селската милиция, а сетне ще видим… 

Мокриевските първенци започнали да кроят планове сами да унищожат четата, без турците да заподозрат ръ­ката на организацията, т.е. на местната нелегална мили­ция. 

Но едно събитие ги изпреварило.  

 

Клането на горбашките турци

Наблизо до укрилата се в планината андартска чета един солунски евреин сякъл беласишки бук и едри мури. За тази цел той бил наел четиридесет-петдесет турци от село Горбасово, намиращо се точно срещу Макриево, но в южните поли на Беласица. Турците с волски коли сваляли дървения материал на гара Акънджали на ж.п. линията Дойран – Демир Хисар.

Една нощ андартската чета издебнала турците, изпаднали след изтощителната работа в дълбок сън и ги изклала като пилци. В тая касапница им помагала и някаква  разбойническа банда  от турци и арнаути (албанци), събрана от един серски бей, за да му пазят чифлика. „Гиритлиите“ и разбойниците се промъкнали тихо до колибите на спящите турци и не оставили жива душа.  

На мястото, където са изклани въпросните турци, съм ходил много пъти. То се намира на източния склон на местността „Црън дол“ в Беласица. Там имаше около 40 гроба, цялата тази местносг селяните я наричат „Горбашките гро­бища“. 

Още на другия ден след престъплението новоселският табор (т.е. полкът турски аскер) обсадил Мокриево и арестувал къмто 50 души начело със Стоян Демерджията и чорбаджи Кокачка. Навързали ги на въжета и ги завели в струмишката апсана. Започнали диви инквизиции. 

Каква била работата:

Организаторите на клането изготвили план: след съсичането на горбашките турци, те веднага „разкрили“ и виновниците за престъплението – мокриевци начело с Демерджията и Кокачката. Аскерът арестувал и няколко мокренци с техните първенци Пънгърта и Пезульо, които също били противници на гръцкия вла­дика в Струмица.

Започнало следствие. Някои не издържали на побоищата и издъхнали още в апсаната. Не било позволено дори да бъдат погребани в селските гробища на Мокриево и Мокрене. Турската власт по онова време била контролирана от някаква си европейска комисия, която Великите сили създали, за да наблюдава как султанът провежда „реформите“ си в Македония и Одринско. Именно за да не научи тази комисия как се „провеждат реформите“, труповете на починалите от мъченията били заровени тихомълком на пазено в тайна място.  

След неистовите инквизиции и края на „следствието“ в струмишката апсана, мокриевци и мокренци били изправени пред съда в Солун.

Още докато чакали в солунския затвор Еди Кулле процесът да започне, арестуваните научили, че истината около изкланите турци е разкрита и съобщена на руския консул в Солун. Част от взелите участие в клането разбойници били недоволни от изплатеното им възнаграждание от серския чифликсайбия и сами издали работата.    Разбира се, пак срещу заплащане. Руският консул информирал за тези донесения на разбойниците-свидетели и другите консули в Солун — френския, австрийския, италианския. Обвинението, повдигнато от турската власт, увиснало във въздуха. Тя освободила повечето от арестуваните, а Стоян Демерджията и Кокачката от Мокриево, Пънгърта и Пезулъо от Мокрене осъдила на доживотен затвор (101 година) по друго обвинение – „като опасни чапкъни и подбудители на мирната рая“.

В Мокриево и Мокрене се завърнали множество осакатени хоpа. И от тях все още помня някои. Те куцукаха по селските сокаци и с мъка преживяваха последните cи дни под една друга потисническа чужда власт — сръбската, при други обстоятелства и условия.

 

Нови погребения. Уйдурма (клопка) за андартите от Крит

След тази кървава баня мокриевци и мокренци, лишени от първенците си, превили глави, а селата затихнали, не поставяли пред турските власти въпроса за български свещеник и учител. Но съседното до тях село Смоларе, което след въстанието гръцкия владика „убедил“ да се върне в „истинската християнска вяра“ се разбунило, изгонило гръцкия поп и учител и „незаконно“, т.е. без разрешение на турската власт, „назначило“ за свой поп псалта при местната църква, а търсело да назначи и учител.

С голям откуп, даден на струмишкия каймакамин, смоларци успяли да узаконят  и това си самоволие.

Тази дързост вече била непоносима за гръцкия владика в Струмица и за неговите началници в Истанбул. Ето защо андартската чета слязла от Беласица и посред бял ден влязла в Смоларе. Селяните се изпокрили. Гърците не намерили нито българския свещеник, нито пък първенците на селото. Водена от местен предател, четата отишла на нивата на попа. Нивата била засята с царевица и двете снахи на попа я окопавали, а малките им деца-сукалчета висели в люлките, закачени за клоните на един стар и с огромен дънер кестен. Снахите на свещеника, наведени, карали царевичните редове, а „гиритлиите“, прикрити зад дебелия дънер на кестена, се прицелили  спокойно, с един залп ги повалили и поели  към убежището си в Беласица. 

Нови погребения, нов плач над гробовете на младите жени. Нови клетви срещу потисниците.

На погребението се стекли от всички околни села. Свекърът опял снахите си на български, а турската власт дори не направила и привиден опит да търси престъп­ниците.

Мокриевци отново отишли при нелегалния комитет на ВМОРО в Струмица и поискали позволение сами да унищожат четата. 

Този път ръководството на Окръжния комитет пове­че размислило върху предложението и решило: „Тук е необходима уйдурма (т.е. заблуждение)“. Тази „уйдурма“ била следната: 

От комитета подучили селяните да отидат при мокриевския мухтарин Онбаши Емруш и да му кажат: така и така, аго, ти знаеш що стана в нашето село, ти знаеш що стана в Смоларе, а ти знаеш и за урумската (т.е. гръцката) чета. Кажи ни що да праим? Ние сме станали каил (решили сме) да излъжем мюдюрина в Ново село. Да му кажем, а Бог ке ни прости, оти от два дена в наше село се крие четата на Чернопеев (междувременно андартите напуснали скривалището в Беласица и слезли пак в онези вдовишки къщи в Макриево, докато по същото време турски потери под дърво и камък търсели четата на Чернопеев). Да помолим мюдюрина да изпрати войска и да я изтепа.     

Онбаши Юмруш отдавна симпатизирал на селяните. Нагледал се бил на интригите на владиката и на престъпленията на „гиритлиите“. Виждал осакатените си комшии, вдовиците на избитите и сирачетата им. Той приел плана на съселяните си. Но ги посъветвал:

— Сакън емшелер (приятели), не отивайте право при мюдюрина, нито пък при нашия Зурабаа бей. А утре идете при Юмераа ага в Борисово. Това, дето казахте на мен, кажете го на него и по-нататък си трайте.

Селяните отишли в Борисово при агата. „Така и така, при нас дойде Църнопео, а ние, като верни поданици на султана…“ Юмераа,  без да подложи на съмнение техните думи, сякаш чакал да чуе тази новина, метнал се на ата си, та в Ново село при мюдюрина и при командира на табора. И още преди да тръгне за Ново село, дал заповед борисовският байрак да е готов.

Командирът на табора в Ново село и той не дочакал цялото oплакване на мокриевци. Заповядал на черния „бураджия“ (тръбач) до него да надуе бурията за сбор и полкът тръгнал към Мокриево.        

Турските войски с викове „вурен-тутен“ (убивай – хвани) бастисали селото.

Майка ми често ми е разправяла това събитие. То беше още прясно в спомените на мокриевци, които са го преживяли. Ето какво разказваше майка, 12-13 години момиче по време на събитието:

Аскерът застанал на „пусия“ (позиции) между Мокриево и Мокрене покрай ромолещата рекичка Песен, която дели двете села. Една част от войската заела пусии и през средата на Мокриево между Средната, нашата махала, и Долната, или Паланската маала. Така Горната махала, където квартирувала андартската чета, била обкръжена от всички страни, включително и откъм Беласица. 

Било по Петровден, жега страшна, а селото било потънало в буйна растителност. През Мокриево слизат няколко потока – Песен, Карнач, Пороя, отделно има други извори  в самото село и затова висока папрат между отделните къщи, бурени, кестени, орехи и всякакви овошки затуляли всичко. Когато дядото на майка ми видял, че таборът наближава, за да не станат „зян“ децата (способните за работа членове на семейството били по полето), извел ги от къщи да избягат в Мокрене. Но към Песен видели  пусиите и се скрили в една къща, съседна на онази, в която станало главното събитие.

Не щеш ли, както казваше майка ми, андартето, вместо да поемат Беласица, тръгват надолу с мисъл да слязат в полето и да се изпокрият сред царевиците. Те били изненадани, никой не ги предупредил за предстоящата атака. А и главатарят им бил яко надебелял от печените агнета, кокошки и баници, доставяни от някои турци срещу съответно възнаграждение, та трудно можел да върви по нанагорнище. Потънала в буйната петровденска растителност, четата успяла да се промъкне покрай рекичката Песен почти пред очите на турските пусии, но на долния край на селото била открита и започнало сражението. Андартите нямало как да продължат пътя си и се вмъкнали в една друга вдовишка къща, на някоя си Шопова Парашка. Жената била из полето със сина си Григор, а други близки те нямали. Къщата била точно на брега на Песен, съседна на онази, в която потърсила скривалище майка ми с по-малките ѝ братчета и сестричета. В тази къща, в неуспешния си  опит да излязат от обкръженото село, се прислонили и други баби и дядовци с внучетата си.

Аскерът видял, че андартите влезли в къщата на Шопова Парашка и я обкръжил. Дворът бил широк — два-три декара. Низамите залегнали зад дърветата и големите камъни наоколо.  

Един „забитин“ (майка ми имаше предвид офицера, командващ подразделението, обкръжило къщата) започнал да вика на чист български: „Чернопеев, предай се. Обкръжен си. Ще станат зян и твоите люде, а ще разсипеш (т.е. убиеш) и от моите войници! Ако се предадеш, султанът е велик и ще ти прости!“

Но междувременно, както видели през пролуките укрилите се в съседната къща старци, баби и деца, андартите пробили каменните стени на Шоп Парашкината къща и направили „мазгали“ (т.е. бойни отвори) за стрелба.

Забитинът повторил предупреждението си, но в отговор от къщата изтрещели андартските пушки и няколко низами изохкали.

Командирът не се решавал с щурм да превземе къщата. На няколко пъти повтарял предупреждението си, но всеки път в отговор получавал само нов залп от андартите.

Постройката била със здрави каменни стени, широкият двор давал голямо предимство на защищаващите се. Накрая офицерът я ударил на кандърма: 

— Чернопеев, всички знаем, че си юнак, всички знаем, че и момчетата ти са храбри, но оттука жив нема да излезеш. Язък за юначествотото ти. На такива юнаци султанът прощава. Ще прости и на тебе, и на момчетата ти. Предай се!

Отговорът от обкръжената къща бил същият – залпова стрелба. 

Сражението продължило така от пладне докъм икиндия, т.е. до към пет часа надвечер. Оставали още три-четири часа до стъмване. А нощно време аскерът не водел сражения. И към икиндия, както казах, сражението спряло. Нито офицерът се обаждал, нито обкръжените стреляли.

Кобното мълчание завършило с шепота на по-възрастните хора в къщата, където била скрита и майка ми: „я, я, носят тенекии с газ“. И наистина, по време на необявеното „примирие“ между четата и аскера, командирът на частта изпратил в Ново село няколко коня с войници, които донесли оттам тенекии газ и купища кълчища. Укритите макриевци гледали как войниците свиват кълчищата на топове, завързват ги на пръчки и ги потапят в тенекиите. 

Дошло последното предупреждение на „забитина“. 

Отговорът на защищаващите се бил същият. Вече наближавало да се мръкне. Офицериньт дал команда: „Ат атеш“ — т.е. хвърляй огън, пали. И срещу Шоп Парашкината къща полетели факлите. Огнени кълбета се изсипали на дъсчения чардак. Сухото дърво  пламнало. Подпалил се и покривът. Андартската чета потърсила спасение в долния етаж, който бил изцяло каменен. Но пламъците  вече поглъщали цялата постройка.  

Горещината била такава, че се усетила дори в къщата, в която се укривала майка ми, на стотина — сто и петдесет метра от Шоп Парашкината.

Тогава главатарят се появил пръв на долната врата, на портите на „колибата“ както казваше майка ми (в старите къщи в Мокриево хората живееха на „горния кат“, а добитъкът на долния, който наричаха „колибата“). Още с отварянето на вратата изпукали турските пушки и един много дебел мъж се свлякъл на самата отворена врата. Това бил войводата на андартите.

Офицеринът дал команда да спре хвърлянето на факли и стрелбата. „Бракънъс атеш“ — казваше майка ми (Спрете огъня).

Няколко низами с прибежки се добрали до убития и с мъка го свлекли до рекичката. Междувременно през вратата изскочили още петима андарти с вдигнати ръце — предали се, но дрехите им вече били обхванати от огъня. Войниците направо ги набутали в бистрите студени води на Песен. Всички те останали живи. Къщата вече цялата станала на пожарище, а като поутихнали  пламъците, офицеринът се убедил, че живи хора в нея няма.

Бураджията изсвирил отбой. Край Песен и изгорената къща се събрали офицерите от табора и много войници. Разпитали предалите се пленници. Забитинът научил от тях истината и възкликнал:

— Ата олмуш бе, бу безим емшири дър бе, орум комитаджилар (Грешка стана бе, това са наши приятели, гръцки комити са. Вай-вай…!)

Излизайки от къщата-укритие, майка ми и другите деца и старци минали край убития войвода на андартите. Той наистина бил много тлъст, дрехите изгорели, останала била само половината от  пуловера му. Трупът лежал край реката. 

Така била ликвидирана андартската чета.

Аскерът качил оцелелите гърци на коне и потеглил обратно за Ново село. Заминали си с „гиритлиите“ като приятели, а забитинът постоянно псувал Чернопеев.

На другия ден псалтът Минче и няколко мокриевци измъкнали още четири обгорени трупа изпод все още пушещите греди.  Заровили ги в мокриевските гробища край  пресните гробове на техните жертви — чинка Пеце и Трайко. 

По меньшей мере 51 человек погиб в результате рейдов на деревни в Мали, сообщил районный чиновник .

Уатагуна, Кару и Деутегеф подверглись одновременному нападению около 18:00. в воскресенье, согласно записке администратора района Асонго губернатору области Гао.

Миссия ООН в Мали заявила, что направит дополнительные войска для обеспечения безопасности районов, где произошли нападения, и усилит патрулирование.

Зарегистрируйтесь сейчас и получите БЕСПЛАТНЫЙ неограниченный доступ к Reuters.com

Зарегистрируйтесь

Дома были разграблены и сожжены дотла, а стада скота уведены, говорится в записке администратора, которую увидело агентство Reuters.

«Предварительные потери: 51 убитый, несколько раненых», — говорится в сообщении.

Ни одна группировка еще не взяла на себя ответственность за теракты в районе, где малийские войска, французские и европейские силы, а также миротворцы ООН сражаются с повстанцами, связанными с «Исламским государством» и «Аль-Каидой».

«Эти преднамеренные нападения на гражданское население представляют собой серьезные нарушения международного права в области прав человека и международного гуманитарного права», — говорится в заявлении ООН.

«Они подлежат квалификации как преступления против человечности.»

Местные источники сообщили Рейтер, что боевики расположились на въездах в города и беспорядочно стреляли по мирным жителям.

Администратор сообщил, что малийские войска прочесывают территорию. Он также запросил военный эскорт, чтобы «помочь с похоронами, успокоить население и выразить соболезнования семьям погибших», говорится в записке.

Представитель армии Мали полковник Сулейман Дембеле подтвердил нападения, но не сообщил никаких подробностей.

Бывшая колониальная держава Франция объявила в июне о завершении восьмилетней военной операции в Мали, целью которой было оттеснение группировок, связанных с «Аль-Каидой», вместо этого направив войска для участия в более широких международных усилиях в регионе.

Зарегистрируйтесь сейчас и получите БЕСПЛАТНЫЙ неограниченный доступ к Reuters.com

Зарегистрируйтесь

Репортаж Пола Лоржери и Тьемоко Диалло; Написание Купера Инвина; Под редакцией Бейта Феликса, Ангуса МакСвана и Элисон Уильямс

Наши стандарты: Принципы доверия Thomson Reuters.

Деревенская жизнь в Мали — Мали

Ида Сем Фоссвик, пресс-атташе

Четыре часа утра и Хава Хамаду Дибо только что проснулась в маленьком домике, с которым она делит ее муж и их двое детей. Дом, в котором всего две комнаты, находится на окраине деревни Уо Саре в Мали. На улице еще темно когда Хава начинает свой утренний ритуал. Сначала она несколько минут подметает двор. Тогда пришло время для молитв. 80 % населения Мали составляют Мусульмане, и хотя они не такие строгие, как во многих арабских странах, Хава никогда не пропускает утренние молитвы.

Драгоценная жидкость

Деревня Оуо Саре находится на плато догонов в Мали — сухая каменистая местность с очень ограниченными водными ресурсами. Хава и другим женщинам приходится проходить от 4 до 8 километров каждый день, чтобы получить воды для своих дел.

Возвращение из первой поездки в Ну, Хава должна чистить кухонную утварь, стирать семейную одежду и ухаживать за двумя уставшими детьми. До завтрака она тоже нашла время принести дрова и перемолоть муку, необходимую для приготовления завтрака.

В то время как ее старшая дочь отмахивается в школу, муж Хавы идет возделывать поле. — Мой муж работает в полях или растениях риса. Иногда я помогаю ему, но в основном я занят с моей собственной работой, говорит она.

Девушка приветлива, но немного застенчивый. Она отвечает на мои вопросы, но избегает зрительного контакта. Вместо этого она держит свой взгляд на свою работу или на землю, и бросает несколько любопытных взглядов на меня, когда я делаю заметки.

Свежая выпечка

Огонь идет на ее небольшой кухне печь вне домика.Хава достает тесто из пшеничной муки, сахара, соль, вода и дрожжи, которые она приготовила накануне вечером. когда масло на сковороде достаточно горячая, она делает булочки и жарит их на сковороде. — Булочки называются «фарини», и я продаю их в деревне. Обычно Я делаю 60 булочек каждый день, — объясняет она.

Кухня Хавы находится в углу площадка. Стена за печкой черная от копоти. Мы сидим на циновках сотканных из тонких пластиковых нитей, а над нашими головами крыша из соломы, защищающая против палящего солнца.

— Я занял 2500 франков из сбережений коробка, чтобы иметь возможность делать эту работу. Я уже погасил свой первый кредит. Тот также дал мне излишек в 1500 франков. Я положил 1000 франков в нашу страховку фонд, а остальное потратил на молоко для своих детей. Я также купил записку книги, которые моя дочь использует в школе, — с гордостью говорит она.

Знания – путь к лучшей жизни

С булочками, надежно помещенными в коробку, Хава снова идет к колодцу, чтобы наполнить свой контейнер с водой.В время обеда ее дочь возвращается из школы, для ее долгого перерыва. Утро а послеобеденные занятия вынуждают детей пройти пешком почти 10 километров каждый день, чтобы получить образование, которое упустили их матери.

— Я думаю, очень важно, чтобы она идет в школу. Так она лучше научится заботиться о себе. семья, когда придет время, — говорит Хава.

Через Кара Бара она получила много информации о том, чем она должна кормить своих детей и какой тип лекарств, которые они должны иметь, когда они больны.Хава утверждает, что знания улучшили образ жизни семьи. — Мой муж очень тоже довольна, улыбается.

Кастрюли из Бамако

Последний раз, когда Хава ходил на рынок, она купила хлопок, из которого теперь плетет одеяла. Она использует одеяла в доме или продает их на рынке. — Если мне повезет, я получу 5000 франков. за одеяло, но обычно я продаю их за 4500 франков, говорит она.

Ближайшие рынки 7 и 15 километров из ее деревни. Хава ходит не очень часто, так как большую часть того, что она делает можно продать в Оуо Саре.

Женщина и маленькая девочка уже пришел купить ей булочки. Хава достает коробку, в которой они лежат. — У меня есть таких горшков много. Я купил их в Бамако, говорит Хава и сигнализирует чтобы я последовал за ней в дом. Когда мои глаза наконец привыкнут к В темноте я вижу около дюжины горшков, аккуратно сложенных у стены.

— Когда мне было 13, я поехал в столицу Бамако впервые. Я работала там горничной четыре года, она говорит мне. Похоже, теперь она немного привыкла ко мне, и разговор протекает легче.

— Пошел зарабатывать, чтоб купить горшки. В Мали по традиции женщины приносят то, что им нужно. в брак, но это их собственная ответственность, чтобы получить все. Твои родители обычно не могут тебе помочь, говорит она.

— Но в Бамако мне было очень страшно. Это был мой первый раз без родителей, и я был счастлив, когда смог вернуться дом.

Вода на повестке дня

Когда Хава продаст все свои горячие булочки, это пора обедать. Обычно семья ест рис с соусом или густым каша из муки и воды.

Если у нее нет встречи с другие женщины в Кара-Бара, Хава любит навещать других участниц группы. Сегодня она заскочила к дому Авы Аллайе. На ее пути через деревне, она приветствует всех и останавливается, чтобы поболтать с несколькими людьми.

Ава готовит блюдо, которое жители деревни позови «тоугодзё». Изготовлен из молотого арахиса и листьев Да дерево. — Перед тем, как приготовить тогудзё, я выдавливаю масло из заземленного арахис. Мы храним его в бутылках и продаем на рынке, — говорит она.

Ава тоже был в Бамако, чтобы заработать денег за ее замужество. — Но в отличие от Хавы, мне там понравилось, — говорит она.

Я спрашиваю женщин, о чем они обычно говорят о том, когда они встречаются вот так. — Вода, — без колебаний говорит Хава. Жидкости в этих частях страны мало. с июня по сентябрь сезон дождей, иначе трудно найти драгоценную необходимость.

— Мы много говорим о том, что здесь мало воды. Было бы неплохо, если бы мы могли найти способ сделать это проще чтобы получить это.Кроме того, мы мечтаем о мельнице, которая могла бы измельчать наши хлопья, объясняет Хава.

Всегда есть чем заняться

Вечер достиг Оуо Саре и через несколько часов солнце исчезнет. Хава и другие женщины однажды снова пошли к колодцу за водой. Пришло время приготовить ужин для семьи.

Две ночи в неделю Хава уходит в деревня, чтобы услышать Коран. — Если я не пойду слушать Коран, я потрачу по вечерам работала, ткала ковры или делала тесто для булочек, она говорит.Несмотря на то, что солнце садится около семи, Хава обычно не уходит в спать до полуночи.

Но что бы сделала Хава, если бы могла целый выходной? Сначала она не понимает вопроса. есть всегда нужно сделать какую-то работу.

— Что делать, если у вас есть кто-то другой все твои дела?, я стараюсь.

— Тогда я бы провел день, делая больше булочки или одеяла, которые я могла бы продать и получить больше денег, говорит она, без колебание.

По меньшей мере 21 человек погиб или пропал без вести в результате нападения на деревню в центре Мали | Новости

Вооруженные люди сжигают дома и убивают нескольких человек в ходе рейда на Огосагу, деревню, которая в прошлом году подверглась массированному нападению.

Сообщается, что по меньшей мере 21 человек погиб или пропал без вести после нападения на деревню в центральной части Мали, которая в прошлом году стала местом самой жестокой бойни среди гражданского населения в стране за последние годы.

Правительство Мали заявило, что вооруженные люди сожгли дома и угнали скот в деревне Огоссагу, деревне пастухов фулани в центральном регионе Мопти, во время нападения в пятницу утром.

В заявлении правительства не сказано, кто совершил нападение.

Хамаду Дико из ассоциации Фулани Табитал Пулааку оценил число погибших как минимум в 22 человека.

«Они пришли и расстреляли все, что двигалось», — сказал он.

Во время нападения на Огоссагу в марте прошлого года подозреваемые боевики из противоборствующей группировки убили более 150 мирных жителей, что стало частью спирали этнического насилия в обширном регионе Сахеля в Западной Африке. Официальные лица Мали заявили, что подозревают Дан На Амбассагу, этническую группу догонов, в проведении прошлогодней резни в Огоссагу. Группа отрицает свою ответственность.

Мулай Гуиндо, мэр близлежащего города Банкас, и еще один местный чиновник, который отказался назвать свое имя, сообщили информационному агентству Reuters, что Огоссагу подвергся нападению в пятницу менее чем через 24 часа после того, как малийские войска, дислоцированные возле Огоссагу, покинули свою базу.

Представитель армии сообщил, что солдаты были отправлены в ответ на нападение, но отказался комментировать, покидали ли они ранее местную базу.

Миссия ООН в Мали сообщила, что направила в деревню группу быстрого реагирования, несколько человек также получили ранения. Он также оказал поддержку с воздуха, чтобы предотвратить дальнейшие атаки и эвакуировать раненых, говорится в сообщении.

Махамат Салех Аннадиф, глава миссии ООН в Мали, сказал, что был шокирован и возмущен нападением.

«Необходимо срочно разорвать спираль насилия в этом регионе», — сказал он.

Жители центральной части Мали раскритиковали армию за то, что она не смогла защитить их от насилия, в результате которого 200 000 человек были перемещены, а многие общины остались без местного самоуправления или средств защиты.

По данным Хьюман Райтс Вотч, в прошлом году в центральной части Мали вооруженными группами было убито более 450 мирных жителей, что сделало этот год самым смертоносным в регионе с начала кризиса в стране в 2012 году.

Этнические столкновения продолжаются и используются вооруженными группами, связанными с «Аль-Каидой» и ИГИЛ (или ИГИЛ), которые вербуют мужчин из этнической группы пеуль или фулани для своего дела.

Также возникли вооруженные группы догонов

, которых обвиняют в поддержке военных репрессий Мали против вооруженных групп.

Конфликт унес тысячи жизней и распространился на соседние Нигер и Буркина-Фасо.

10 лучших отелей рядом с Mali Village, Юаньян 2022

  • Какие отели эконом-класса наиболее популярны в Юаньяне?

    Гостиница Айшанглу, гостиница Дуойшу Привет Клауд и гостиница Ифан Кортъярд популярные отели эконом-класса с хорошими рейтингами.

  • Сколько стоят отели в Юаньян?

    Судя по ценам на отели, опубликованным на Trip.com, средняя стоимость ночи в отеле Юаньян составляет 51 доллар США за ночь. Цены в гостиницах часто меняются; эта цена только для справки.

  • Какие отели наиболее популярны в Юаньяне?

    Путешествуете ли вы по делам или отдыхаете, в Юаньяне есть множество популярных отелей. Отель Tianyu, отель Jiangwai Yuanyang и отель Xinyuan Holiday все популярные отели для проживания.

  • В каких отелях в Юаньяне можно попробовать местные блюда для завтрака?

    Вкусный завтрак — отличное начало дня. В Terraced Rose Winery Holiday Hotel, Hua Tian Hotel и Jiangwai Hotel Yuanyang , гости могут насладиться завтраком в стиле юаньян.

  • Какие отели в Юаньяне подходят для семей или путешественников с детьми?

    Многие люди, которые путешествуют с семьями или детьми в Юаньян, предпочитают остановиться в Titianshang Inn, Oness Resort Yuanyang Terrace и Duoyishu Yunshang Courtyard Inn .Эти гостиницы также оценены недорого.

  • Какие отели в Юаньяне подходят для пар?

    Собираетесь ли вы в медовый месяц или в отпуск со своим партнером, Гостиница Титяньшан, Гостиница ЮаньЯн Ланци де Сяову и Гостиница Шёпот Ветра Юаньян являются одними из лучших отелей, которые выбирают пары.

  • Сколько стоят отели в Юаньян на выходные?

    Исходя из цен на отели на Trip.com, средняя стоимость ночи в выходные дни в отелях Юаньян составляет 40 долларов США.Цены на отели часто меняются; эта цена только для справки.

  • Какие гостиницы наиболее популярны среди деловых путешественников, отправляющихся в деловую поездку в Юаньян?

    Когда дело доходит до деловых поездок, выбор отеля с удобным транспортным сообщением важен для многих гостей. Хенъюань Отель имеет удобное транспортное сообщение и недорогую цену. Подумайте о том, чтобы остаться здесь во время вашей поездки.

  • В каких популярных отелях в Юаньян можно попробовать блюда местной кухни?

    Те, кто любит пробовать местную еду, могут остановиться в Jiangwai Hotel Yuanyang, Hengyuan Hotel или Terraced Rose Winery Holiday Hotel .Рядом с этими отелями находится множество известных ресторанов, где подают блюда местной кухни.

  • Какие отели в Юаньяне имеют самые высокие оценки пользователей?

    При первом путешествии в Юаньян многие путешественники затрудняются выбрать отель для проживания. По данным Trip.com, Xinyuan Holiday Hotel, Yuanyang Golden Bay Terrace Hotel и Jiangwai Hotel Yuanyang являются популярными отелями с высокими рейтингами, что делает их хорошим выбором для вашей поездки.

  • Какие популярные отели в г. Юаньян предлагают парковку?

    Если вы планируете поехать в Юаньян, почему бы не остановиться в Отель Donghuang, отель Tianyu или отель Hengyuan ? Это все популярные отели с автостоянками.

  • Во время поездки в Юаньян в каких отелях есть бассейны?

    Лето — прекрасное время для поездки с детьми или всей семьей в Юаньян. Отель Yuanyang Golden Bay Terrace (крытый бассейн) популярный отель с бассейном.

  • Какие популярные отели в Юаньяне предлагают номера для некурящих?

    Многие гости заботятся о качестве номеров, в которых они останавливаются, и хотят, чтобы в их номерах был свежий и чистый воздух. Отель Yuanyang Golden Bay Terrace, отель Hua Tian и отель Terraced Rose Winery Holiday Все популярные отели Юаньяна с номерами для некурящих.

  • Какие популярные отели в Юаньяне предлагают бесплатный Wi-Fi?

    При проживании в отеле доступ в Интернет важен как для отдыхающих, так и для деловых путешественников.Отель Donghuang, отель Xinyuan Holiday и отель Tianyu Все популярные отели Юаньян с бесплатным Wi-Fi.

  • Нападение ополченцев на деревню Мали унесло жизни не менее 134 человек | Мали

    Боевики в центральной части Мали убили по меньшей мере 134 сельских жителя в результате последнего смертельного нападения, ответственность за которое возлагается на этническую милицию, заявили местные власти.

    Резня в Огоссогоу в субботу привела к гибели вождя деревни и его внуков в этнической общине Пеулх, по словам местного чиновника, который получил подробные отчеты из отдаленного района.

    Среди жертв «были беременные женщины, маленькие дети и пожилые люди», по словам Абдула Азиза Диалло, президента группы Peulh, известной как Tabital Pulaaku.

    В столице Бамако побывавший с визитом президент Совета безопасности ООН Франсуа Делатр осудил убийства как «невыразимое нападение» поздно вечером в субботу.

    По меньшей мере 55 человек были ранены, и миссия ООН в Мали заявила, что «работает над обеспечением эвакуации раненых».

    По данным Хьюман Райтс Вотч, боевики из группы догонов, известной как Дан На Амбассагу, обвиняются в совершении десятков нападений за последний год.Зонтичная группа включает в себя, в частности, несколько групп ополченцев из деревень догонов.

    Растущее влияние исламских экстремистов в центральной части Мали с 2015 года привело к разрыву отношений между общинами догонов и пелов.

    Члены группы догонов обвиняют Пеулов в поддержке этих джихадистов, связанных с террористическими группами на севере страны и за ее пределами. Пеулы, в свою очередь, обвинили догонов в поддержке малийской армии в ее стремлении искоренить экстремизм.

    В декабре Хьюман Райтс Вотч предупредила, что «убийства ополченцами гражданских лиц в центральных и северных районах Мали выходят из-под контроля».Группа заявила, что Дан На Амбассагу и ее лидер были связаны со многими злодеяниями, и призвала малийские власти привлечь виновных к ответственности.

    Впечатляющие пейзажи скал и всемирно известное традиционное искусство страны догонов когда-то привлекали туристов из Европы и других стран, которые путешествовали по деревням с местными гидами. Однако в последние годы регион был дестабилизирован, как и большая часть центральной части Мали.

    Мали: деревенская жизнь в современной Африке — обзор книги Камилы Тулмин о земле, инвестициях и миграции — тридцать пять лет деревенской жизни в Мали

    В одном аккуратном томе Камилла Тулмин задокументировала глубочайшие исторические изменения, которые совершает человечество; переход от повседневного земледелия из рук в рот к современному сельскому хозяйству.История книги рассказывается через 35 лет одной сахелианской деревни на севере Мали, Длонгебугу, как ее называют DBG.

    Земледелие здесь суровое и рискованное, с нерегулярными бедствиями, но жизнью правят сильные общины, ведомые опытом и мудростью старейшин. Антрополог, Тулмин жил и работал там в течение двух лет в начале 1980-х годов, периодически возвращаясь, чтобы проследить постепенные и важные изменения.

    Такие сообщества существовали до 1990-х гг.Тогда вы могли бы зайти в деревню в Африке и пересчитать количество произведенных товаров по пальцам одной руки. Сегодня волна современности захлестнула такие деревни, как DBG. Метаморфоза — или шизофрения — у вас на глазах. Тулмин считает, что изменения происходят на каждом уровне.

    Чтобы попытаться проанализировать время от времени тридцатипятилетнюю жизнь Тулмина в деревне в Мали, как озаглавлена ​​книга, я решил подсчитать упоминания в указателе. Таким образом, землепользование, ландшафт и землевладение получили 91 упоминание, семейные вопросы — 57.Ослы получают 32 упоминания, а повозка с ослом — 35. (Очевидно, получение обоих — самое ценное приданое для будущей невесты.) Брак упоминается 35 раз, а развод — только два. Учитывая это, Сахель на краю засухи получает только 19 человек. Эти люди знают, как пережить засуху. Помощь получает только 12 упоминаний.

    В 1999 году правительство Мали объявило, что вся земля принадлежит государству. В то время это ничего не значило для сотрудников DBG. Для них эта земля является домом, о котором заботятся в течение всего сезона, уравновешивая урожай скотом и удобряя общественные поля.Бамако далеко, и мало кто из деревни там был. Людей DBG беспокоят засуха и конфликты.

    Случайно, когда я читал книгу, я смотрел историю Англии Майкла Вуда BBC History of England, в которой прослеживалась жизнь крестьян на протяжении веков и изменения в маленькой деревне в центре Англии. Параллели поразительны: и в Британии, и в Африке вечные заботы крестьян-фермеров — засуха и наводнения. В Африке тоже была саранча. В Британии стаи птиц уничтожили их посевы.В Африке семейные и общинные земли принадлежали частично по традиции, а частично по соглашению. Некоторые семьи владели землей для выращивания сельскохозяйственных культур, общая земля предназначалась для выпаса скота. В Британии землю украли норманны и правили жестоко, оттеснив англичан к краю. Технически они не были рабами, но не могли уйти. В Африке некоторые части были социально иерархическими, в других социальная система была относительно плоской. При французском правлении рабство было отменено, что дало всем новую жизнь, но бедность по-прежнему порождала фактическое рабство.

    В 20 веке все больше и больше людей стали переселяться в район вокруг ДБГ, где им выделили участок земли. По мере того, как число копателей, посадок и орошения росло, уровень грунтовых вод опускался, и колодцы начали пересыхать. Это привело к спорам, но переговоры привели к решениям, которые были согласованы и ратифицированы. В 2004 году была построена школа, и многие юноши и девушки начали получать образование. Оставшись ни с чем, кроме ухода за хижинами, ведения сельского хозяйства и плетения корзин, молодежь из DBG увлеклась рассказами о городе и, подобно Дику Уиттингтону, начала дрейфовать в столицу Бамако.Некоторым это удалось, и они вернулись в деревню, чтобы построить большой дом. Другие остались в столице, зная, что если они вернутся домой, у них попросят деньги на оплату обучения и подарки. Некоторые так и не вернулись. Те, кто приехал, приехали на мотоциклах (их сейчас в деревне около 80), с телевизорами, солнечными батареями и швейными машинками.

    Мигрировали не только мужчины. Девушки из DBG узнали о городской жизни и отправились в Бамако, столицу Мали, в поисках мужа. Я была потрясена, узнав, что невеста должна заплатить за свадьбу, а также за кровать, шесть стульев, телевизор, кресло, шкаф с кучей одежды плюс 200 000 CFA (около 35 фунтов стерлингов) наличными для будущего мужа.Потенциальные молодые жены должны были предоставить собственное приданое при выходе замуж. Окончательным владением была кровать, которая, кажется, дала им более высокий статус. Но самым полезным инструментом в Африке, который современный мир дал таким местам, как DBG, является мобильный телефон. Внезапно семьи и друзья, а также предприятия связаны не только с друзьями в деревне, но и с миром.

    Как и везде в Африке, традиционное право в Мали противоречит законодательству штата. Во время французской оккупации вся земля и все, что находилось под ней, были собственностью государства.Традиционный закон позволяет людям, которые могут доказать связь с деревней, последними — правительство и Loi Foncier — государство владеет землей. Традиционная собственность по сравнению с законом штата была проблемой по всей Африке. Согласно традиционному закону, если кто-то может доказать семейную связь с деревней, ему могут помочь устроиться бесплатно. Но государство может просто издать указ о том, что тот или иной участок земли принадлежит государству и может быть отдан Большому Человеку. Обычно кто-то со связями в правительстве.

    Подпишитесь на бесплатную рассылку новостей AllAfrica

    Получайте последние новости Африки прямо на свой почтовый ящик